Необходимите правила на играта

 

Макар мнозина да критикуват мудния бюрократичен апарат на Европейския съюз, истината е, че съществуването му не е самоцелно, нито пък е подчинено само на тесните интереси на влиятелната прослойка от еврочиновници. Наред с всички останали, той има и много важната функция да следи как се спазват правилата, приети от страните членки и гарантиращи просперитета и развитието на съюза, както и способността му да се наложи като самостоятелен „играч” на глобалната сцена.

 

Тези правила касаят всички сектори на европейската икономика (част от която вече е и нашата, собствена), включително и железниците. Те, в частност, определят начина, по който следва да се изготвят проектите, механизмите за тяхното финансиране, както и възможните източници на необходимите инвестиции. Непознаването им, или опитите те да бъдат „заобиколени”, обикновено имат печални последици за онзи, който си го позволи. Както е известно, сред основните проблеми на новите членки на ЕС от Източна Европа е слабото усвояване на средствата, които предлагат различните европейски фондове.

 

Парадоксалното в случая е, че тъкмо страните, които най-много се нуждаят от такива средства, често не са в състояние да представят достатъчно на брой (и достатъчно убедителни) проекти, с чиято помощ да ги усвоят. Причините за това са много – включително невъзможност да се осигури допълнителното финансиране (т.е. средствата, които допълват тези от еврофондовете и обикновено се предоставят от държавата или чрез други механизми) на проектите. В много случаи обаче, нещата опират до недостатъчно добро познаване на европейските изисквания и проблеми с попълването на необходимите за целта документи. Документацията действително е сложна, но усвояването на правилата за боравене с нея не е чак толкова трудно, още повече, че ЕС осигурява нужните консултации, както и свои експерти, които могат да помогнат нещата да се ускорят значително.

 

Европа изисква от нас ясна стратегия, убедителна икономическа обосновка за нея, както и да бъдат очертани конкретните пътища, по които смятаме да я реализираме. Последното с особена сила се отнася за железниците, които повече от всички се нуждаят от европейските пари. Тук и дума не може да става за непознаване, още по-малко пък за неспазване, на европейските правила.

 

Железниците действително са приоритет в транспортната политика на ЕС. И Брюксел не може да си позволи лукса да игнорира проблемите, с които се сблъскват те в един или друг регион на съюза, особено в такава „кръстопътна” страна като България, където се срещат пет от общо деветте паневропейски транспортни коридори. Тоест, ЕС има ясно изразен интерес и декларира желание да влага средства в развитието на българския транспорт и, в частност, на железниците. Въпросът е дали самите ние, железничарите, сме наясно с „правилата на играта” в Евросъюза и необходимостта твърдо да се придържаме към тях. Защото иначе рискуваме някой външен „играч” да се включи успешно в нея и да си извоюва ключови позиции в родния железопътен сектор за сметка на българските железници.

 

Инж. Тодор КОНДАКОВ

Главен редактор