Непосредствено след Освобождението, “строителите на Нова България” са били съвсем наясно за необходимостта държавата да се ангажира активно в транспортната сфера. Доказателство за това е и фактът, че още Първото народно събрание се заема с обсъждането на т.нар. “железничний въпрос”. Всъщност, в цялата ни нова история държавата активно играе ролята на регулатор в тази област. Което е нормално, защото значителните средства, влагани в транспорта, трябва да се изразходват така, че да облагодетелстват максимално както националната икономика, така и отделния гражданин. Подобна задача обаче, изисква да не се толерират лобистките интереси на едни или други групи (респективно - видове транспорт), а да се гледа обективно и държавнически на транспортния проблем, като цяло.

Задача на всяка транспортна икономика е създаването на евтин и целесъобразен транспорт, съответстващ на възможностите на националното стопанство. Това може да се постигне само при наличието на добре обмислена и прагматична държавна транспортна политика (т.е. политика на само на транспортното министерство, а и на държавата като цяло). А една такава политика не може да пренебрегне очевидния факт, че претоварените и задръстени пътища, огромният и все по-застрашително нарастващ брой на автомобилните катастрофи, изчерпващите си запаси от енергоносители, както и ужасяващите последици от унищожаването на околната среда, императивно налагат стимулирането на по-екологичните и безопасни видове транспорт (и, на първо място, железопътния). Подобно стимулиране е трудно постижимо в рамките на прословутата концепция за изтеглянето на държавата от транспортната сфера. Напротив – то е възможно само с активната държавна намеса. И в този смисъл, българските граждани са напълно прави да настояват за “повече държавност” – поне що се отнася до транспорта и, в частност, до политиката спрямо железниците.