Необходимото усещане за единност
Цветелина СТЕФАНОВА
Пред събралия се народ и войска, на 6 септември 1885, е
прочетена прокламацията, написана от Захари Стоянов: “Братя! Часът на нашето
Съединение удари! Додето просветената Европа признае нашето народно и свято
дело, се избира временно правителство, което ще управлява всичко и ще се
разпорежда. Напред!” Силният стремеж към национално обединение на автономната
област Източна Румелия и Княжество България съвсем естествено поражда лозунга “Съединението
прави силата!”.
Днес, 121 години по-късно, всички сме чували тези
патетични думи, но сякаш постепенно изгубихме вяра в силата им. Причината може
би е, че заобикалящата ни реалност налага нови правила. Съвременниците ни сякаш
са все по-склонни да следват закона на джунглата – по-силният печели. И рядко
се обръщат назад, за да съчувстват на губещия в битката. Неуморно преследвайки
лични цели и изгоди, забравяме заветите на съединистите. Още по-неприятно е, че
за днешното поколение Съединението е само поредна страница от многовековната
история на България. Просто паметна дата.
Един нов прочит на събитията от 6 септември 1885, в
контекста на железопътния транспорт, неизбежно ще ни доведе до същите тревожни
изводи. И в тази област не сме научили големия урок, който ни дава историята.
Железницата продължава да бъде раздирана от безброй вътрешни конфликти и
противоречия. Собственик на железопътна инфраструктура, превозвач,
високопоставени ръководители, синдикални лидери, хиляди обикновени железничари...
Всеки има своята истина. Години наред секторът не успя да преодолее неизбежните
различия. Разединението владее сърцата и мислите на железничарите. Старая се да
наблюдавам ситуацията непредубедено, опитах се дори да гледам с “розови”
очила... И пак не успях да видя желания образ. Оставам с надеждата годишнината
от Съединението да ни вдъхнови да дадем шанс на едно ново мислене, нова
политика и нова мотивация в железопътния сектор.
Призивът на Захари Стоянов към неговите съратници звучи
актуално повече от век по-късно. Колелото на историята е завъртяло пълен кръг и
днес откриваме същите хоризонти. Докато чакаме помощ и разбиране от Европа,
железницата има нужда от хора, които искрено да вярват в обединението на силите
и пламенно да отстояват идеите на Васил Левски, Христо Ботев и техните
последователи, реализирали Съединението на Княжество България и Източна
Румелия. А именно – заедно сме по-силни и можем повече. Жалко е, че днес
железничарите се намират в подножието на връх Съединение. Слизането им оттам
през последните години напомняше на огромна и страшна лавина и сега ще им бъде
изключително трудно отново да покорят висините на единението.
Празничното настроение по повод Съединението изведнъж се
превръща в звук от траурни камбани, когато си помисля за масовото разединение в
железопътния транспорт. Сигурна съм, че всеки от работещите в железницата знае
поне една история, чийто сюжет проследява липсата на екипност. Лошото е, когато
те стават достояние на широката общественост. В последния месец няколко статии,
посветени на този проблем, ми направиха силно впечатление. Закъсненията на
пътнически и товарни влакове бяха обяснени с факта, че собственикът на
инфраструктурата не е осигурил необходимите условия. Разбирам, че така
повеляват нормативните документи и правилниците, но същевременно съм убедена,
че клиентите не се интересуват от отовори “по учебник”. Няколкочасови
закъснения на международни и вътрешни влакове станаха повод за крайни реакции.
С ужас прочетох по страниците на вестниците журналистически призиви като: “Не
пътувайте с железопътен транспорт! Не и в този живот! Не и в тази държава!”. За
съжаление, обяснението, че две различни компании осигуряват крайния продукт
едва ли интересува разочарованите пътници. Те плащат за услугата и са в правото
си да изискват качествено обслужване. Проблемите и недоразуменията на
железницата трябва да останат зад завесите.
Посоченият пример не е прецедент в ежедневието на
железничарите, до болка познати са и оплакванията от състоянието на
пътническите вагони, често хората са недоволни и от отношението на персонала.
За всички тези проблеми обаче сме свикнали да виним предишни ръководства, други
компании в бранша, подизпълнители...
А може би трябва просто да се Съединим, т.е. да
координираме и обединим усилията си в пореден отчаян опит да спасим милата на
всички ни железница? Днес, повече от всякога ни е нужно усещане за единност.