Виадуктът “Змейово” на 100 години

Иван ГОГЕВ – ДП НКЖИ

Онези, които са гледали излъчваната преди десетина години телевизионна поредица “Железопътни приключения из Европа”, сигурно помнят как за всяко, дори и най-незначително съоръжение, над което минаваха ретровлаковете, авторите предлагаха впечатляваща с обема си интересна информация за историята на изграждането и експлоатацията му. Бързам да кажа, че опитът ми да намеря нещо такова за нашия виадукт (известен още и като “Змейовския мост”) в техническия ни архив, беше неуспешен – в една много стара папка, запазена от началото на XX век, с надпис “Мост на км 248+524”, освен техническа снимка от края на 1941 и избелял от времето протокол от генерална ревизия, правена през 1947, нямаше нищо. Безбройните премествания на архива през десетилетията са направили непоправимото – да няма памет за едно от най-забележителните изкуствени съоръжения по нашата жп мрежа.

В същото време, дълбоко безразличен за немарливостта ни към наистина значимите неща, направени от нашите предходници, “мостът на

км 248+524” продължава вече 100 години да носи върху себе си колоосите на трафика и да се извисява също толкова импозантен, колкото е бил и през онзи 15 август 1911, когато над сводовете му преминава първият влак, нарушавайки завинаги покоя на планината.

“Змейовският мост” няма известността на европейските си “връстници”, построени в началото на XX век, като виадукта Ландвасер 1 в Швейцарските Алпи, изграден за железница с междурелсие 1000 мм (състои се от 6 отвора с дъги, всяка със светъл отвор от 20,00 м, разположен е в крива с радиус 100 м при надлъжен наклон 20 промила, като е “анкериран” в единия си край към входа на тунел с дължина 216 м, а най-голямата височина над премостваната клисура е 65 м) или виадукта Фонпедроуз в Пиренеите, с дължина 237 м, най-голяма височина над водното ниво също 65 м, при твърде сложно и характерно само за него съчетание от сводове, построен от знаменития френски инженер Сежурне, внесъл много ценни и оригинални нововъведения в строените от него големи каменни мостове както по отношение на композицията им, така и на прилаганите тогава технологии за изпълнение на строителството.

Въпреки по-скромните си параметри, (дори и спрямо тези на извисяващия се на височина почти 40 м над река Луда Габра виадукт “Побит камък”, пуснат в експлоатация само година по-рано от него в междугарието Новоселци - Вакарел, който, до засипването му през 1942, с основание се счита за една от перлите в короната на БДЖ), виадуктът “Змейово”, с характерната за него лекота, по неповторим начин, органично, ненатрапчиво и красиво е вписан в меките гънки на Средногорието.

За съжаление, за строителя на съоръжението – италианския инженер Марчело, освен фамилията му, до нас не е достигнало почти нищо. Много е вероятно той да е бил и проектант на виадукта. Възможно е обаче, както при виадукта “Побит камък”, проектът да е дело и на инженери от тогавашното Отделение “Поддържане” при Дирекция на железниците. След проведения на 17 ноември 1906 търг, инженерът вероятно е бил нает от предприемача Т. Чакъров, ръководител на създаденото по онова време “Главно предприятие за построяване на жп линията Борущица - Дъбово - Стара Загора”. Тук е редно да припомня, че поради трудното строителство при преодоляване на Балкана, Министерският съвет на два пъти удължава първоначално определения срок (25 ноември 1909) с по една година, като освобождава строителното предприятие от плащане на глоби и неустойки. Компромисите малко помагат на строителите, сроковете постоянно излизат извън контрол, но все пак по-голямата част от линията – участъкът Стара Загора - Дъбово, с дължина почти 36 км, където попада и виадуктът “Змейово”, е открит за експлоатация на 15 август 1911.

Легендата разказва, че на този ден, преди век, инженер Марчело, за да докаже по най-безспорен начин здравината на строежа, преди преминаването на първия влак накарал цялото си семейство да застане, заедно с него, под един от сводовете. Грохотът на приближаващия локомотив, усилен многократно от планинското ехо, уплашил госпожа Марчело и тя панически напуснала мястото си под виадукта. Реакцията на съпруга й била по италиански емоционална – разгневен, той извадил револвера си и стрелял по клетата жена. Историята не казва какво й е причинил изстрелът, но на онемялото множество, присъствало на откриването, Марчело обяснил, че стореното от жена му е равносилно на предателство и говори за липса на вяра във възможностите му на железопътен строител.

Според сегашния километраж, виадуктът “Змейово” се намира на км 244 + 306 в междугарието Стара Загора - Змейово по 4-та жп линия Русе - Горна Оряховица - Стара Загора - Подкова. Със своите 78 м обща дължина, виадуктът премоства жп линията над река Бедечка (тя тече през отвор № 3) и над шосейния път Стара Загора - Казанлък, минаващ през отвори № 4 и 5. Съоръжението е с шест отвора, покрити от полукръгли сводове, всеки с теоретичен отвор от 13,00 м, светъл отвор 10,00 м и дебелина в ключа 1,55 м.

Статическата схема на конструкцията е запънат свод. Железният път при свода на отвор № 3 е на височина 20,10 м над нивото на реката. При изграждането на съоръжението, размерът на отворите е избран сравнително голям, не само съобразно с височината на виадукта, но и с цел той да получи естетически издържан външен вид. За да се придаде лек и строен изглед на “фасадата” на съоръжението, големината на отворите е съобразена и с ширината на моста, която е 4,50 м. По всяка вероятност, сводовете са зидани на хидравличен разтвор, с много добре предварително обработени дялани камъни от твърд варовик. Плавното цилиндрично очертание на страничните повърхности създава усещане за конструктивна завършеност и, едновременно с това, за мек, спокоен силует. За това допринасят и междинните опори с променящата им се във височина (надлъжно на съоръжението) форма: ширината от 2,16 м, при петата на сводовете, достига до 3,50м на нивото на терена. Стълбовете, осовото разстояние между които е 12,16 м, са изградени от зидария с ломен камък, също минал през много старателна предварителна обработка.

В план, железният път върху сводовата конструкция е ситуиран (в по-голямата си част) като преходна крива, елемент на лява хоризонтална крива с радиус 320 м. Надлъжният наклон на пътя върху съоръжението е 22 промила.

След завършване на строителството, виадуктът е наричан от местните хора “Дервенския мост”– на едноименния проход през Средна (Сърнена) гора и селото Дервент (или Дервене) – име, което сегашното село Змейово, разположено недалече от жп линията, е носило до 1902.

Без съмнение виадуктът “Змейово” е сред най-красивите съоръжения, строени по българската жп мрежа през първата половина на XX век. С подобно строително постижение, така елегантно вписано в околната природа, би се гордяла всяка железница. Трябва да го прави и нашата. Забележителната годишнина през месец август е повече от подходящ повод за това.